Моето друго "мене ми" го намерих съвсем случайно.Точно тогава,когато не търсех нищо и не исках нищо.В период,когато мразех всичко,но не и него...само него не. Той ми върна усмивката,показа ми добрата страна на всичко,показа ми как в мъжа до теб можеш да намериш и приятел (нещо,което аз отдавна отричам).Той ме накара да се върна точно към моето си "мене ми" (както обичам да казвам).И бях...безумно бях себе си и все още с него,аз съм себе си.Той е най-хубавото,което ми е се е случвало в последно време.
Бяхме приятели и беше човека,който ми вдигаше главата и не даваше да я сведа,когато бях унила,ядосана,тъжна-той ме разсмиваше.Той беше този,с когото стояхме до късно и писахме и писахме,стоях пред екрана и се усмихвах толкова глупаво по децки му :))),но ми харесваше много много.Знаех,че тогава не беше мой,знаех,че е мой,но като приятел,а се влюбвах по малко и по малко всеки път.Всяка сутрин първо него търсех в чата,всяка вечер заспивах след като той заспи.Харесваше ми.Не след дълго започнахме да се виждаме..един път,втори,трети път... и всеки път ми харесваше все повече и повече,до тогава,дакото не разбрах,че аз пак хлътвам,пак по децки наивно се доверявам,а не исках и отблъсквах всички чувства,докато не дойде момента,в който просто неможех да се боря с тях,но и не бих си позволила точно сега да се пусна отново по течението.Повлияна малко и от страни се наложи да прекъсна поне за сега,поне за извесно време взаимоотношенията и да намаля срещите.А го исках,а ми трябваше,а ми липсваше.Трудно е,когато си разделен и незнаеш на къде да тръгнеш.Когато умът ти показва може би правилната посока,но сърцето свикнало със старото все се връща там.Връщам се назад може би от това,че никой стар неможе да ме нарани,но новия би го направил,дори и неумишлено...аз знам как обичам,знам как си давам всичко и знам как от малкото-боли.Раздадох се и нямам какво да дам,нямам какво да покажа,а този човек заслужа нещо много повече от това мое-нищо.Мислих дни наред и разбрах,че може би сега не е момента,може би аз не съм готова да дам...да давам...нищо.И може би ми е прекалено ценен,че да продължа пътя си "по течението"  и да го нараня..още повече.Може би той никога няма да разбере,но го направих,защото не исках повече да се почувства излъган или предаден.Ценен ми е,немога да си го позволя.И ако един ден аз се отърся от всичко старо и когато дойде ред на "новото" бих потърсила него и само него.В един наш разговор,той сподели,че винаги изгаря всеки мост след себе си.Той е от тези,на които аз много искам да приличам,но немога.Той продължава напред и все напред,докато не намери онзи каменен мост,който неможе да изгори.Знам,че там имам един шанс и съм готова да го пропилея точно сега,докато е още рано и прясно всичко,отколкото по-късно.Понеже казват,че надеждата умирала последна и моята е такава.Тайничко се надявам нашия мост да е поне със каменна основа.Когато направя поредната си грешка,доведена от лекомислието ми,той да изгори всичко дървено,но да остане основата.Ех,мечтиии ... :) Но на човек поне това немогат да му отнемат-мечтите.Не преди много време той ми каза,че животът е като играта от детсвото "Супер Марио" -имаш определен брой животчета (това са нашите грешки) и когато те свършат и играта свършва и се появява "Game over" ... принцът не успява да спаси принцесата.Мислех много над думите му и за моста и за играта и разбрах,че от човек на моите години до сега не бях чувала нещо по-умно и по-добро,та това си беше самата истина и нямаше второ мнение.
       Но сега,аз копнея за свобода.Искам някой,който мога да нараня,мога да убидя,а след това да си тръгна.Има събран много много гняв в мен и не искам той да го поеме.Познавам се добре и знам,че сега може всичко да е прекрасно,но след време всичко ще се промени.И понеже няма да мога да си изкарам гнева точно на човека,който ме е наранил,ще си го изкарам на него.Да,разбира се,след това ще съжалявам,но няма да има смисъл,защото ще го бъда нагрубила и наранила.За това искам да си го запазя.Искам да си излея гнева там,където трябва,а не някой,който не се среща често в наши дни :). А един ден...един ден,се надявам основата поне да е запазил,а аз ще строя от там нататък.По една или друга причина така мисля за момента и знам,че сега така е най-добре.А и знам,че принцът ще спаси принцесата,просто...така го усещам сега.
Сега ми е мъчно и тъжно и пусто.Липсват ми нощите,в които не спахме,за да си говоим.Сега сутрините са трудни,незнам какво го радва през деня.Вечер незнам как е,нямам онази близост,която имах преди.И ми липсва,много ми липсва...
P.S: Мое мило момче,знам,че ти никога няма да прочетеш това,но аз ще се опитвам да ти показвам,че все още можеш да разчиташ на мен и аз с каквото мога да помогна.Все още можеш да споделиш,да се веселиш или да тъжиш с мен.Колкото и време да мине,чувствата,които не ти показах,но ги има...няма да си отидат толкова лесно.Винаги бих била подкрепа,докато ти сам не решиш,че нямаш нужда от мен.Липсваш,шоши!

бъди сигурна, че той те обича ;)

той беше нагласил голямото легло, със едно плюшено сърце на него, което като го натиснеш и сърцето казва "обичам те тоолкова много, обичам те тооолкова много" ;), но така и тя не успя да види всичко това, защото той когато се опита да направи нещо, тя не знаеше нищо, а той беше в очаквания през целия ден и цялата вечер, докато не разбра, че всичко е било напразно :)

той беше нагласил голямото легло, а на него беше поставил едно плюшено сърце, което като го натиснеш и казва "обичам те тоолкова много, обичам те тооолкова много", но тя така и не успя да ги види тези неща които той правеше, в очакване тя да ги види. Той беше в очакване през целия ден и нощ, докато не разбере накрая, че всичко е било напразно :)